Американец дошъл в София, тръгнал самонадеяно сам да се мотка, обаче се заблудил. Гледа, озърта се, накрая решава да пита някого. Отваря разговорник, скалъпва една фраза. Спира един минувач и пита:
– Извинете, господин – това ли булевард Христо Ботев?
Човекът отговаря:
– Ъхъ… и заминава.
Горкият американец търси, търси, търси из разговорникът думата „Ъхъ“, ама няма. Чуди се, чуди се, идва му разумната идея друг да пита. Спира пак някакъв човек:
– Извинете, господин, това булевард Христо Ботев?
– Аха! – казва той и подминава.
Американецът пак отваря разговорника, търси „Аха“, не я намира… Изпаднал вече в ужас – да не би държавата да е объркал, спира трети:
– Извинете, господин, това булевард Христо Ботев ли?
– Да – казал човекът и се поспрял.
Американецът се зарадвал, а нашенецът го попитал говори ли английски. Заговорили се двамата и накрая американецът споделил недоумението си, демек пита тоя-оня – все ъхъ и аха казват… Нашенецът решил да се помайтапи и обяснил:
– Глей сега, Джими, така е при нас – който е с основно образование – казва „Ъхъ“, тия със средно отговарят с „Аха“, а висшистите, както си и трябва, използват думата „ДА!“
– Ааа… – зарадвал се Джими – значи сте висшист?
– Ъхъ!
