Пешо се стягал за лов. Жена му седяла до него и пристъпвала от крак на крак.
– Аре бе, земи ме поне един път на тоя ваш легендарен лов.
– Стига ма, троснал се Пешо – това е мъжка работа. Там гърмим, тичаме из шубраците, не става ся…
– Аре бе, един път поне – троснала се жена му.
Пешо като видял, че жена му лесно няма да се даде и казал да се оправя и да идва. Стигнали и Пешо казал на жена си:
– Ся! Ей ти пушка, седиш тука в шубрака и дебнеш елена! Като го видиш – гърмиш, и отиваш до него с пушката, да не дойде някой да го открадне. Ние с момчетата ще дойдем. Хайде наслука!
И, разбира се, се забил с тайфата в кръчмата, яли пили… ала бала. По едно време, на смрачаване, се чул мощен изстрел. Пешо се плеснал по челото – мале, забравихме жената. Затичали се цялата дружина, и какво да видят – Пешовица седи край някакво животно, насочила пушката към човек, който тича около нея в кръг.
– Не се доближавай до елена, момченце! Мой си е! – крещи обезумялата Пешовица, развълнувана, радвайки се на улова си.
– Добре бе жена! Нека си е твой елена! Дай само седлото да му сваля…
