Неокантиантството е субективно идеалистично течение в буржоазната философия, чиито представители се стремят да възродят идеалните страни на учението на Имануел Кант. Неокантиантството възниква през втората половина на деветнадесети век и получава най-широко разпространение в Германия. Като издигат лозунга „Назад към Кант!“, още първите неокантианци (О. ЛИбман и Фр. Ланге) същевременно подлагат на критика материалистическите елементи в Кантовата философия. В по-нататъшното си развитие неокантиантството скъсва решително с „нещата в себе си“ на Кант и разглежда обекта на познанието като продукт на мисловна конструкция. Неокантиантството се разделя на две основни школи: марбургска (Х. Коен, П. Наторп, Е. Касирер) и баденска (фрайбургска – В. Винделбанд, Х. Рикерт). Под прикритието на либерална и лъжесоциалистическа фразеология неокантианците водят борба срещу марксизма. Неокантиантството оказва силно влияние върху възгледите на опортюнистите и ревизионистите от вторият интернационал. В България около началото на двадесети век, възгледи в духа на неокантиантството развиват Кр. Кръстев, Д. Михалчев, И. Георгов, А. Недялков (до 1907 година).