През 1963 година френският лекар Пиер Марти и колегите му от Парижкия институт за психосоматична медицина представят описание на поведенчески модел, наблюдаван у голям брой пациенти с различни физически недъзи. Те наричат това явление „оперативно мислене“ или неосъзнато-механистично състояние. За повечето болни е типичен особен маниер на говорене, когато става дума за техният живот и болести. Разказвайки за сериозно заболяване или емоционална травма в миналото, човек обикновено се старае да предизвика ответни чувства, ярки асоциации и дори може би да събуди аналогични спомени у слушателя. Това дава възможност на хората да общуват помежду си и така да се озоват в общ въображаем свят. Хората с оперативно мислене обаче демонстрират съвършено друг поведенчески модел. Техният език е лишен от емоционална обагреност, те се изразяват със стереотипни фрази, речта им е бедна и суха. Те изпитват затруднения да изразяват чувствата си, а въображението им е толкова бедно, че не е в състояние да надскочи и най-баналните мечти. Когато ги помолят да опишат болестта си, тези хора изнасят цял доклад, лишен от времеви рамки, представен безстрастно и хладно, без каквато и да било проява на чувства, без оплаквания или страхове. Пер Марти се сблъсква и с феномен, който нарича идиопатична или вродена депресия. Обикновено пациенти, изпитващи душевни страдания, отбелязват, че това състояние ги е обземало постепенно и често в резултат на претърпяна емоционална травма: загуба на любим човек, отчаяние, раздяла или някаква несполука. Това мъчително състояние е известно като реактивна депресия, с която организмът реагира на силен психически потрес. Останали без любимия човек, загубили позитивната представа за самите себе си, хората реагират на сполетялото ги нещастие с потъване в страданието. Подобно поведение е тясно свързано с отслабена имунна защита и нерядко е придружено от умора, нарушения на съня и загуба на апетит. При идиопатичната депресия пациентите демонстрират коренно различно поведение. Оплакванията от конкретни неразположения отстъпват място на физически симптоми, а чувството за вина и самобичуването – на потискащото чувство за собствената несъстоятелност. Човекът почти не забелязва появилите се симптоми на депресия с изключение понякога на първите пристъпи на неясна тревога. Болните губят интерес както към самите себе си, така и към околните, а се обръщат към лекаря обикновено по повод нарастващата умора или друго физическо неразположение. Депресията се развива неусетно, а роднините и приятелите на болния едва в нейния късен стадий си дават сметка, че с него се случва нещо сериозно. Тогава жизнеспособността му е вече силно намалена, а промените не могат да се обяснят с елементарни причини.